|
ЯНКА ДЯГИЛЕВА |
|
|
Янка Станиславовна Дягилева е родена на 04.09.1966 г. в
гр. Новосибирск. Учи в Новосибирския Институт на инженерите по воден
транспорт, който напуска в началото на втори курс. Не иска да работи нищо,
освен призванието си, защото: "На мен пари не ми трябват." Ключова за нейната кариера
като певец и музикант е срещата й с руския бард Александър Башлачов, който се
самоубива през
Отстъпете ми път, шайки кучешки! Разпадни се стена посред черна нощ Или – нека да съм люта вещица. Или – нека съм звяр в сива козина. А дали да не съм тиня в блатото. Да гладувам ли? А да плюскам ли? Да съм умна или да съм глупава? Или – яхам метлата и към града Със мостовете златно-каменни И там вече да взема да пукнa Я от студ, Я от глад... Новосибирск, 1985 *** Понякога умират боговете – и вече няма право да се вярва. А пътят го засипват снеговете. Накръст вратите някой заковава. И изворът в пустинята изсъхва, и взривове земята разпиляват Богинята когато си отива, душата и когато ни оставя. Изяжда алчно огънят стените, от храмовете само прах остава И бодро тръгват редом манекени, и няма вече кой да ги уплаши,< И полковете тъпчат по светините, и няма смисъл в техния порядък. Сега ще вярват само във звездите, пагоните които увенчават, И в пълните пакети с хероина. А трънния венец ще е увяхнал И сам на себе си ще служи всеки. Народният герой ще бъде Каин, Маслото във кандилото ще свърши, ще секнат скоро химните в прослава И нито рай, и нито ад ще има когато боговете ни загинат. Така че ти върви, върши, не питай. Не ще да има кой да те накаже. Тук вече нищо няма да е свято. Новосибирск, отдавна *** Нарисувал някой икона – вън на дъжда я затрили, Лика на светата мадона струите водни умили. Текла боя по страните – плакали небесата, Хората вътре се скрили, хората нищо не знаят. А небесата сърдито долния свят изругали, Бурята се разразила... Овцете вкупом се сбрали. Мълнии били в стъклата, вятърът покриви рутел, Виели псета край прага, мишките тропали лудо. Дечицата в мама се свили, старците на колене Кръстели се по ъглите, богу на изток се клели... Слънцето сутрин изгряло, хората вънка излезли, Псетата сипкаво лаели, дигали покриви селяни, А отстрани, край прага, парчета платно лежали. Хората бога забравили, дигали си рамената... Н-ск, 1986 *** Слънцето в земята се завинтва Хоризонта чупи се по края си Топъл сняг струи в пръстта през ситото И отмива костите от златото На дъските сиви тъкан някаква Бяла в рамка някой тук опънал е Синя глина отбелязва стълбите На звездите ставаме приятелки От земята да се излекуваме Совите се крият сутрин в сивото Конските крила горят пожарени Скоро, явно, ще настъпи смяната - Дължините ще броим с хектарите Телеграфът ще въздигне стълбове Телефонът ще разплъзне кабели Ще намерят скоро всички странници Пътя към стълба последен – счупен е А на този стълб виси известие: Туй е краят, също и пристанище И лети над него птица веща А зад него – пламъци и камъни... Ленинград, април 1987 1°С=39°С от моето тяло *** На двора – трева, на тревата – дърва Празни кофи пробита стена На мокра земя откачена врата Къща стои на земята. Над къщата – дим, на портата – клин Пясък и прагът е гнил Тревата стърчи, псе кално лежи, И мършав котак край вратата. Пред вратата – вода. Водата – тече дето няма ни двор, ни дърва ни котка, ни псе ни дим, ни комин, нито думи, ни стихове... Омск, юни 1987 *** Думите за стихове не стигат, вярата за думите е малко, сънищата вярата не хранят. Който знае, гледа да смълчава, който иска – вика и надвиква, Който литне въздуха не гледа, който бяга – свалят го от поста. Който часовете е забравил, от минутите не се страхува. Щом крило веднъж му е порасло, вече той за никъде не бърза. Звуците за струните не стигат, песните за битките са малко. Пее той, не слуша влака тракащ, осем – и светът е в телефона - Автоматът гарата оглася със звъна си празен и без отзив, Но мълчащите не отговарят, въпреки че знаят нещо още, Тия, дето викат, тям им трябва да узнаят кой им е въпроса. Омск, 1987 *** Тук дъждът вселенски е утеха И страхът реален ни помага Душезаменителят – спасява Кой не помни го забравят скоро Сълзите ни - камъни в челото Любим се в голяма хладна баня Само вятър в празните ни кожи Само дом където тишината Никого не ще да разтревожи Свят във жълто и се разширява Вечен път до края там и свършва Смътен страх да се простим с следите Много лесно островът потъва Много вярно, отговор щом няма Много точно, щом сами го правим юли 1987 Из архива на: http://www.yanka.lenin.ru Мария Вирхов (Штефанова), 2005 г. |
|
|
|
|
